Мъж пътувал четирийсет и шест години във времето, но никой не знае дали напред, или назад, защото живеел в Делиормана.

 

НИКОЛАЙ ТОДОРОВ

 

Въпреки всички опити на социалистите да построят град на мястото на тази груба къртовска шега, промените на новото хилядолетие не са достигнали дотук и хората продължават културното си развитие единствено в селското стопанство.

Градът не би приличал на нищо без шарените и спретнати градини, на които домакините обръщат специално внимание. Така жените се отвличат от ленивото време, което дотежава на всички. За мъжете е по-лесно, доколкото може да се разчита на хазарта, кредитите, махленския и битовия алкохолизъм, които неизбежно водят до мъчителни страдания в семейството, черния дроб и стомаха.

Изглежда, само животът на възрастните е изпълнен с безгранична свобода. Усещам благородното им чувство за съзната самота и липса на всякаква надежда или страх, че нещо може да се промени.

Филип Каниц, юни 2018 г.

Из Несъществуващият град на Феликс Каниц

 

Беше убедително топъл октомври. Без никакви колебания и облаци светът започна да цъфти отново и малцина успяха да усетят умората от лятото. Слабият нощен ветрец донасяше нов, по-свеж въздух и в сутрини като тази върховете на тревичките блестяха ослепително, а гърдите на хората, отиващи на работа, се пълнеха с бодрост и чистота. Градът бе толкова малък, че някои хора бяха навсякъде.

– Внимание! Внимание! Внимание! – влезе гласът на мюезинa през отворения прозорец на Тодоров. –Снощи почина Исмаил Рефат Кямил, син на Рефат от Ножарево, внук на Кямил Коларя от Ножарево! Внимание! Внимание! Внимание! – повтори по-настоятелно и високо гласът. – Почина внукът на Кямил Коларя от Ножарево! Почина синът на Рефат от Ножарево! Почина Исмаил Рефат Кямил! Внимание! Внимание! Внимание!

Разбира се!, нацупи се Тодоров. В този град дори не можеш да умреш на спокойствие!

Съобщението за смъртта на непознатия Исмаил завари Тодоров по пижама. Беше потънал в пружините на стария разтегателен диван с празна чаша кафе в едната си ръка. Опитваше се да гледа сутрешните новини. Излъчваха драматични кадри от сблъсъците между протестиращите и органите на реда в столицата.

Все едно живеем в паралелни държави, помисли си Тодоров и изключи телевизора.

Помота се още малко из хола, но усещаше, че мястото му не е тук. И наистина, отдавна се беше запътил към банята с намерението да обръсне рехавата си брада и да се изкъпе. Но прецени, че е по-добре да хапне и ако има да се цапа, да е преди банята.

С останалото в хладилника си приготви обичайната ергенска закуска. Върху дървената дъска, която служеше и за чиния, наряза малко сирене, четвърт домат и едно твърдо сварено яйце. Посоли ги обилно. Повдигна глава като гъска и натъпка на няколко пъти всичко в устата си. Преглътна трудно, без никакво удоволствие, и както ставаше често, усети болка и леко гадене от този биологичен навик.

По пътя към банята се замисли за гимназията, в която бе учител по география от двайсет години. Всички в училището бяха изненадани, че именно той успя да напише и спечели европейски проект за реновация на учебната среда, която често обвиняваше, че причинява апатия в учебния процес.

Събитието се стори толкова необичайно и свръхестествено, че директорът на гимназията изпита своего рода провинциална суета и реши да го увековечи, да отбележи спечелването на проекта подобаващо. От липса на други познания по увековечаване директорът обяви днешния пазарен ден за неучебен, а вечерта – за банкетна. Това се стори приятно на целия учителски колектив, най-вече на Тодоров, който от години не беше стъпвал на пазара.

Звукът на тримера се спусна по бледото му лице и закънтя из банята като храсторез в трънак. Цялото внимание на Тодоров бе съсредоточено върху абсолютното и гладко обръсване, без да оставя шанс на стърчащи косъмчета, които биха му напомнили с присмех, че цялата му работа е такава – недовършена.

След като приключи с бръсненето, провери лицето си в огледалото. Всичко беше наред. Поогледа се още малко, но реши, че и така не се харесва. Изпита притеснение заради болезнения червен обрив, който веднага порасна на мястото на брадата.

Кой знае защо, се сети за онази пиянска откровеност на един негов приятел. Приятелят му твърдеше, че Тодоров прилича на хората, на които искаш да забиеш шамар още като ги видиш. Дали всички ме виждат по този начин?, запита се той и у него тутакси пропълзя желанието сам да си забие един. Да бях си пуснал музика, вместо да се бръсна! Сякаш има кого да впечатля!, загледа отново зачервяващите се бузи. А тоя проклет обрив…

Излезе на улицата, облечен с дрехите, които смяташе, че не биха накарали другите да му забият шамар. Светлата риза се сливаше с цвета на кожата му и ако не беше тъмнокафявият панталон, който се отличаваше и с това, че стои широко върху хилавите му крака, Тодоров би останал напълно прозрачен. Вероятно хората щяха да се блъскат в него, без дори да му се извинят.

Беше вече обяд. Слънцето висеше в средата на небето и напичаше минзухарите, свàрили да цъфнат отново. Няколко лениви котки се бяха изтегнали по металните огради на типологичните къщи, различаващи се единствено по цвета на котките, дължината на пердетата и спретнатите райски градини. Обичайният аромат на свински лайна, идващ от свинекомплекса край града, беше временно заместен от миризма на прясно положен асфалт. Новите улици, гордо изпънати, блеснали като оперението на млад гарван, и отражението на слънчевите лъчи избождаха очите на Тодоров.

Да бях си взел очилата!, измънка той и присви очи като ескимос. Вдигна глава, за да се успокои в синьото небе, но забрави, че е обяд, и слънцето бръкна в очите му още по-силно: Каквото на небето, това и на земята!, измърмори и се опита да намери утешение другаде: Каква топла есен! И не мирише на свински лайна от свинекомплекса!.

Докато вдишваше аромата на прясно положения асфалт, зад гърба си чу познат женски глас:

– Николайчо, ти ли си?

Тодоров се обърна и видя леля Тинка. Хилава и дребна женица в началото на седемдесетте си години, напълно здрава и излишно бъбрива. Двете с майка му бяха колежки. Работеха като фелдшерки в Спешна помощ, споделяха еднакви семейни и кариерни грижи. Заради нощните дежурства често се беше налагало едната да замества другата при отглеждането на децата. По едно време образите на майките дотолкова се сраснаха, че Тодоров казваше и на двете мамо.

– За съжаление, лельо Тинке, аз съм! – отговори подразнено, защото добре познаваше леля Тинка и знаеше, че зад въпроса ѝ: Николайчо, ти ли си?, стои друго: намек, че незаслужено дълго не са се виждали.

Сякаш са остарели поотделно, а не е трябвало. И защото толкова дълго не са споделяли времето си заедно, сега им е трудно да се разпознаят. Тодоров знаеше, че според леля Тинка за всичко беше виновен той, и това го дразнеше. Възрастната жена не обърна внимание на отговора му, защото го беше хванала решително за ръката и го местеше като дете под сянката на най-близкия кестен. Личеше си, че иска да остане в компанията на Тодоров, който започна да се отегчава и да нервничи още преди разговорът изобщо да е започнал. Докато го настаняваше под кестена, възрастната жена наблюдаваше с крайчеца на окото си Николайчо, когото беше отгледала. Мислеше си, че изглежда все тъй блед и болнав, и не намери нищо радостно в него.

– И ти си поостарял, Николайчо! Виж си косите! – започна с преувеличения си до безпомощност бавен старчески глас. – На 46 години стана, нали така? С година беше по-малък от Лилито, но с майка ти решихме да те пуснем с нейния, с по-горния набор на училище, че да не се делите…

Тодоров спря да слуша. Беше научил целия репертоар на леля Тинка наизуст – кратка ретроспекция на съвместния им живот, няколко думи за родителите му, акцентът щеше да падне върху неосъществения му семеен живот, да се прехвърли и сравни с този на Лилито, внуците…

В този град нито можеш да умреш на спокойствие, нито можеш да живееш на спокойствие!, помисли си Тодоров и разгледа старицата, която му се стори, че се е смалила поне три пъти в сравнение с представата му от детските му спомени. От къдравите ѝ буйни коси, някога изпълвали всяка стая, в която леля Тинка се озовеше, върху черепа ѝ беше останала само шепа рехава бяла паяжина.

– Добре че поне стана учител като баща си! – продължаваше леля Тинка. – Така щеше да се зарадва, ако те беше видял женен, че и с деца! Спокоен щеше да си отиде, лека му пръст! Нито той, нито майка ти успяха да те видят! Пък толкова хубави хора бяха! Дано аз успея да те видя женен, Николайчо, че да разказвам, като отида при тях!

Всъщност в този град не можеш да умреш никога! Все ще се намери кой да се сети за тебе!, помисли си Тодоров и прецени, че старицата е казала каквото е трябвало да се каже.

– Поздрави на Лилито! – сбогува се Тодоров вежливо.

Обърна се и закрачи под прохладната есенна сянка на кестените.

Както всеки пазарен ден, градът се бе превърнал в кошер. Масите на кафенетата бяха препълнени. Сервитьорките – напрегнати, объркани, несмогващи, сновяха между колене, обувки, лакти, мустаци и без да си придават излишна гостоприемност, сервираха странни поръчки. Тривс беше 3 в 1. Зъб отговаряше на 7up. Намираше се и средно дълго кафе, само Фанта партакал си остана Фанта партакал.

Хората, пристигнали от съседните села и градове, разсеяно жужаха нагоре-надолу с новите си покупки в найлонови торбички. Ядяха дюнери, гюзлемета, банички, тоооопли кебапчета и кюфтета и влудяваха шофьорите, които изнервено пъплеха с колите си зад тях.

Децата получаваха понички и сладолед от Фургон за казанлъшки понички и пухкав сладолед, собственост на едноок мъж, чиято усмивка не успяваше да изглежда наивна и приветлива, както той си я представяше. И противно на всички пухкави представи, изпълнени със захар и сладост, разнесени около целия свят, от тези понички и сладолед децата сънуваха кошмари.

Тодоров премина с лекотата и усмивката на човек, свикнал с темпото и шумовете на навалицата, предизвикана от пазара. Светът дори му се струваше необикновено красив, пълен с жлъч, докато не видя собственичката на едно от дванайсетте казина. Жената беше облегнала трътлестото си тяло под вечно светещата в червено табела: Казино. Истински роял. С насмешка наблюдаваше тълпата, която жужеше под краката ѝ, и от време на време издърпваше някой познат, за да се пошегува с него.

Тръпки полазиха Тодоров, докато минаваше пред казиното. Почувства се в опасност. Сведе глава към плочките на тротоара. Опита се да си придаде вид на човек, който има важна работа, за която вече закъснява.

– Даскалеее! – извика собственичката на казиното.

Но Тодоров не се обърна, макар да беше сигурен, че вика точно него.

– Тодоров! – изкрещя гръмогласната жена. – Ще те чукам, докато смъртта ни раздели! – разсмя се, а тялото ѝ се разклати нагоре-надолу.

Хората въртяха глави със съжаление и интерес да разберат кой е нещастният Тодоров. Някои дори гледаха с готовност да се притекат на помощ, но Тодоров не се издаде. Отмина казиното, като си мънкаше под носа: Ще ме чукаш, ако си обръснеш мустака!. Малко се засрами, че си го помисли, но го отдаде на доброто си настроение, породено от свободата на днешния ден и от илюзията, че се е облякъл подобаващо.

Преди да влезе през единия ръкав на пазара, Тодоров срещна Обущаря. Съученик, който успя да се алкохолизира, след като се върна в града, за да помага в занаята на баща си. Още една жертва на обстоятелствата!, помисли си Тодоров, докато наблюдаваше приближаващия го Обущар, заприличал на изсушен плод с цвят на застояла пикоч.

– Къде си бе, приятелю? – попита с благия си тон Обущаря и допълни: – Откри ли неоткритите континенти? Или за това е вече късно? – С помощта на грубоватите си, омазани в черно длани начерта въображаемо земно кълбо между себе си и Тодоров.

– Цялата работа е свършена, Ванка! Ти кажи как си? –

Тодоров се опитваше да не си придава загрижеността, която изпитваше отвътре пред нездравия вид на Обущаря.

– Как съм? – помисли си Обущаря и присви очи. Лицето му се напрегна така, все едно се опитваше да реши задача по аритметика наум. Изглеждаше и объркан, и виновен, и засрамен и сякаш забрави, че пред него стои Тодоров и чака отговор на тази сложна задача. Тълпата се блъскаше в тях и времето течеше така, както и преди малко, но за Обущаря всичко спря и той остана сам по улиците на един несъществуващ и пуст град, изпечен от слънцето.

След малко Обущаря се завърна отново на същата улица, в същата навалица, в същия пазарен ден, но лицето му се бе изменило. Издаваше печал. Махна с изцапаната си ръка и без да поглежда Тодоров, без да каже дума повече, се гмурна в тълпата.

Докато Тодоров гледаше отдалечаването му, завой по-нагоре светът се обърка. Чу се ритмичното почукване на камък върху метал. Клоните на дърветата се размърдаха и стотици врани политнаха над главите на хората.

Та-тара-та, та-та, та-та, та-та-та, та-та-та, та-тара-та, та-та, та-та-та…

Бесен мъжки глас, долитащ по-скоро от пещера, отколкото от нечие гърло, извика:

– Слънчоглееееед! – Ритмичното почукване секна. – Ей сега съм ти ебал майката!

Тълпата застина в очакване на приближаващата я опасност. Чу се мощно трополене, сякаш се задаваха галопиращи през гората диви глигани. Морето от хора се размърда и раздели по библейски. През заформилия се човешки коридор минаха двама мъже, които се гонеха. Гонещият беше дебел, със зачервено лице, и изглежда, бягаше с липса на всякакво желание, по-скоро от яд. Пред него, прибрал ръце до тялото си, едва докосвайки с крака земята, летеше с удоволствието на извършило пакост дете мъж с очила, големи колкото лицето му, който не спираше да повтаря:

– Това е суматоха! Това е суматоха! Това е истинска суматоха!

Дебелият спря запъхтян, опря ръце на коленете и се сгъна като медицинска топка. Опита се да прокълне избягалия Слънчоглед, но не му достигаше въздух. Морето от хора се събра и погълна изморения чорбаджия.

Слънчогледа!, измърмори Тодоров. Друга жертва на обстоятелствата.

Над пазара се ширеше дълбоко синьо небе. Няколко врабчета се гонеха в чуруликащ облак, който ту се разпръскваше във всички възможни посоки, ту се събираше отново. Жълтите орехови листа като мълчаливо махало, отмерващо красотата на последните летни дни, се сипеха бавно върху сергиите и хората. Пазарът беше в разгара си. Горко им на всички деца, които бяха стиснали здраво ръцете на родителите си от страх да не ги премажат крачещите като чукове крака.

Една сергия с шалвари, елечета и изкусно извезани със сребърни флорални мотиви платове създаваше впечатление за нещо тържествено. Тодоров се спря, хипнотизиран от цветовете и текстурата на дрехите.

– Биндаллъ! – информира го изрусената продавачка, която веднага разпъна няколко модела за показнò.

Над главата ѝ висяха снопове с дълги, дебели плитки от изкуствена кестенява коса и червени кърпи със златни парички. Сигурно всичко това служи за някакъв ритуал…, предположи Тодоров.

– За жените! – отвърна продавачката, сякаш бе откраднала мисълта от главата му. – За къната и за сватбата!

Тодоров се засрами, че изглежда като турист и има нужда да му се обяснява онова, което се продава в града му. Благодари на жената сърдечно, като не спираше да навежда неестествено тялото си напред. И сякаш изгубил всякаква ориентация, обърна глава объркано – наляво-надясно, и пак – наляво-надясно. Продавачката се засмя на наивната му реакция. Тодоров се изчерви и се обърка още повече, затова просто тръгна нанякъде.

Глупак съм!, смъмри сам себе си. Какво знам аз за облеклото и сватбите на моите съграждани? Нищо. Ето това знам. Но ако ме попитат коя е столицата на еди-коя си държава или пък къде се намира… Изброи наум няколко нечувани от никого страни, столиците им, с кои страни граничат, една-две големи реки, най-високите им върхове, задъха се и продължи: Но за дрехите и ритуалите да ме питат – нищо не мога да кажа!.

Докато преминаваше покрай пирамиди с дрехи втора употреба, обувки с обърнати емблеми на известни марки, пердета, закачени като булки без глави, стотици метрични топове с грозно щамповани мушами, евтини турски хранителни стоки и перилни препарати, шир- и битпотреби, антикварни предмети и сергии за велосипеди, Тодоров отвръщаше на поздравите на учениците си, които се изненадваха, че го срещат на пазара.

В очите на тийнейджърите се четеше учудване: Господине, това Вие ли сте? Не сме си представяли, че може да съществувате другаде освен в училище!, казваха тези очи, Тодоров кимваше бързо, а погледът му отвръщаше: Да, и аз съм човек. Но учениците продължаваха да изглеждат объркани. След като го отминеха, се кискаха зад гърба му. Тодоров се опитваше да не им обръща внимание, но му беше любопитно да разбере какви прякори са му измислили. Знаеше за един, Тодорката, но не му беше интересен.

Un homme, dit-on, a voyagé quarante-six ans dans le temps, mais personne ne sait si c’était en avant ou en arrière,parce qu’il habitait dans le Deliorman.

 

Nikolaï Todorov

 

Malgré tous les efforts des socialistes pour bâtir une ville à la place de cette grossière et pénible plaisanterie, les changements introduits par le nouveau millénaire  ne sont pas parvenus jusqu’ici, et les gens ne poursuivent leur développement culturel que dans l’agriculture.

La ville ne ressemblerait à rien sans les jardins bigarrés et coquets auxquels leurs propriétaires accordent un soin particulier. C’est ainsi que les femmes échappent à l’indolence du temps qui pèse sur tous. Tout est plus facile pour les hommes, pour autant que l’on puisse compter sur les jeux de hasard, les crédits, l’alcoolisme de quartier quotidien, qui, inévitablement aboutissent à de grands souffrances pour les familles, le foie et l’estomac.

Apparemment, seule la vie des adultes jouit d’une liberté illimitée. Je ressens leur noble sentiment d’une solitude consciente et leur manque de tout espoir ou peur que quelque chose puisse changer.

Phillip Kanitz, juin 2018

Extrait de « La ville inexistante de Felix Kanitz »

 

C’était un mois d’octobre d’une chaleur convaincante. Sans aucune hésitation ni aucun nuage le monde se mit à refleurir, et quelques personnes parvinrent à ressentir la fatigue de l’été. La brise nocturne apportait un air nouveau, plus frais, et, des matins comme celui-ci, la cime des petites herbes brillait d’un éclat aveuglant, tandis que la poitrine des gens qui se rendaient au travail se remplissait d’entrain et de pureté. La ville était si petite que quelques personnes étaient partout à la fois. 

— Attention ! Attention ! Attention ! — la voix du muezzin entra par la fenêtre ouverte de Todorov. — Hier soir est mort Ismaïl Refat Kyamil, fils de Refat de Nojarevo, petit-fils de Kyamil le Charron de Nojarevo ! Attention ! Attention ! Attention ! — répéta la voix avec plus d’insistance et de force. — Mort du petit-fils de Kyamil le Charron de Nojarevo ! Mort du fils de Refat de Nojarevo ! Mort d’Ismaïl Refat Kyamil ! Attention ! Attention ! Attention !

« Évidemment, pensa Todorov en faisant la moue. Dans cette ville, on ne peut même pas mourir tranquillement ! »

L’annonce de la mort de cet Ismaïl inconnu trouva Todorov en pyjama. Il s’était enfoncé dans les ressorts du vieux canapé convertible, une tasse de café vide à la main. Il essayait de regarder les nouvelles du matin. Elles transmettaient des photos dramatiques des heurts entre les manifestants et les forces de l’ordre dans la capitale. 

« Comme si on vivait dans des États parallèles », se dit Todorov en éteignant la télé. 

Il traîna encore un peu dans le salon mais sentait que sa place n’était pas là. De fait, il y avait un moment qu’il s’était dirigé vers la salle de bains dans l’intention de raser sa barbe rare et de prendre une douche. Mais il estima qu’il valait mieux manger et, s’il devait se salir, au moins que ce soit avant la salle de bains. 

Avec ce qui restait dans le réfrigérateur il prépara son habituel petit déjeuner de vieux garçon. Sur la planche en bois, qui lui servait aussi d’assiette, il coupa un quart de tomate, un peu de feta et un œuf dur. Les sala abondamment. Leva la tête comme une oie et fourra le tout dans sa bouche en plusieurs fois. Il avala difficilement, sans aucun plaisir et, comme cela se produisait souvent, il ressentit une douleur et une légère nausée dues à cette habitude biologique. 

En chemin vers la salle de bains, Todorov pensait au collège dans lequel il enseignait la géographie depuis vingt ans. Tous, à l’école, étaient surpris que ce soit lui qui ait réussi à écrire et remporter un projet européen de rénovation du milieu scolaire qu’il accusait fréquemment d’être « la cause d’une apathie à l’égard du processus d’apprentissage ». 

L’événement parut si extraordinaire et surnaturel que le directeur éprouva une sorte de vanité provinciale bien particulière et décida de l’immortaliser, d’honorer ce succès comme il se devait. Par manque d’autres connaissances en matière d’immortalité, le directeur décréta ce jour de marché comme jour sans cours et ce soir-là comme soir de banquet. Cela parut fort agréable à tout le monde au collège, surtout à Todorov qui n’avait pas mis les pieds au marché depuis des années. 

Le son du rasoir descendit sur son visage blême et retentit dans la salle de bains comme un taille-haie dans un buisson. Toute l’attention de Todorov était concentrée sur le rasage absolu et lisse, pour ne laisser aucune chance à des poils qui dépasseraient et lui auraient rappelé, moqueurs, que tout ce qu’il faisait était ainsi : inachevé.

Après avoir fini de se raser, Todorov vérifia son visage dans le miroir. Tout était très bien. Il se regarda encore un instant, mais se dit que, même comme ça, il ne se plaisait pas. Il ressentit une inquiétude en voyant l’éruption rouge et douloureuse qui poussa immédiatement à la place de la barbe. 

Bizarrement lui revint en mémoire la sincérité due à l’ivresse de l’un de ses amis.  Cet ami affirmait que Todorov ressemblait aux gens qu’on a envie de gifler dès qu’on les voit. « Est-ce que c’est la manière dont tout le monde me considère ? » se demanda-t-il et, tout à coup, le désir de se gifler lui-même s‘insinua en lui. — J’aurais mieux fait de me mettre de la musique au lieu de me raser ! Comme si j’avais quelqu’un à impressionner ! se dit-il en regardant de nouveau ses joues qui rougissaient. — Et cette maudite éruption… »

Il sortit dans la rue avec les vêtements qui, selon lui, n’inciteraient pas les gens à le gifler. La chemise claire se fondait avec la couleur de sa peau, et Todorov était devenu totalement sans visage. Sans son pantalon brun foncé qui se distinguait également par le fait qu’il était trop large pour ses jambes décharnées, Todorov serait demeuré complètement transparent. Les gens se seraient sans doute heurtés à lui sans même s’excuser.

Il était déjà midi.  Le soleil était suspendu au milieu du ciel et chauffait les crocus qui avaient trouvé le moyen de refleurir. Quelques chats indolents s’étiraient sur les clôtures métalliques des maisons préfabriquées qui ne se distinguaient que par la couleur des chats, la longueur des rideaux et par les coquets jardins paradisiaques. L’arôme habituel de merde de cochon provenant du complexe porcin voisin de la ville était temporairement remplacé par celui de bitume fraîchement posé. Les nouvelles rues, qui s’étendaient fièrement et brillaient comme le plumage d’un jeune corbeau, de même que les reflets des rayons de soleil écorchaient les yeux de Todorov. 

« Si seulement  j’avais pris mes lunettes ! » marmonna-t-il en plissant les yeux comme un eskimo. Il leva la tête pour trouver le calme dans le ciel bleu mais il avait oublié qu’il était midi et le soleil lui perça les yeux encore plus fort : « Au ciel comme sur la terre ! » bougonna-t-il, et il tenta de trouver consolation ailleurs : — Quel automne chaud ! Et ça ne sent pas la merde de cochon du complexe porcin ! »

Tandis qu’il humait l’odeur du bitume fraîchement posé, il entendit dans son dos une voix de femme qui lui était connue :

— Nikolaïtcho, c’est toi ? 

Todorov se retourna et vit lelia Tinka. Un petit bout de femme malingre, au début de ses soixante-dix ans, en excellente santé et inutilement bavarde. La mère de Todorov et elle étaient des collègues. Elles travaillaient comme infirmières aux urgences et partageaient les mêmes soucis familiaux et professionnels. Du fait des gardes de nuit, il arrivait souvent que l’une d’elles doive remplacer l’autre pour s’occuper des enfants. À un moment donné, l’image des deux mères s’étaient à ce point fondues en une seule que Todorov s’adressait aux deux femmes en disant « maman ». 

— Malheureusement, lelia Tinka, oui, c’est moi ! répondit Todorov avec agacement parce qu’il connaissait bien lelia Tinka et savait que derrière la question « Nikolaïtcho, c’est toi ? » se cachait autre chose : l’insinuation qu’ils ne s’étaient pas vus depuis un temps inexcusablement long. 

Comme s’ils avaient vieilli séparément, alors qu’il aurait dû en être autrement. Et, étant donné qu’ils n’avaient pas partagé leur temps ensemble pendant si longtemps, il leur était maintenant difficile de se reconnaître. Todorov savait que, selon lelia Tinka, c’était lui qui était responsable de tout cela et ça l’agaçait. La vieille femme ne fit pas attention à sa réponse, parce qu’elle l’avait pris par le bras d’un geste décidé et le déplaçait comme un enfant vers l’ombre du marronnier le plus proche. De toute évidence, elle voulait rester en compagnie de Todorov qui, avant même qu’ils ne commencent à parler, avait commencé à s’ennuyer et se montrer nerveux. Pendant qu’elle l’installait sous le marronnier, la vieille femme observait du coin de l’œil Nikolaïtcho dont elle s’était occupée. Elle se disait qu’il avait l’air aussi pâle et souffreteux qu’avant et ne trouva rien de joyeux en lui. 

— Toi aussi, tu as un peu vieilli, Nikolaïtcho ! Regarde tes cheveux ! commença-t-elle de sa voix de vieille exagérément lente, voire faible. — Tu as quarante-six ans, maintenant, c’est bien ça ? Tu as un an de moins que Lili, mais avec ta mère, on avait décidé de t’inscrire à l’école dans la classe au-dessus, pour que vous ne soyez pas séparés… 

Todorv cessa d’écouter. Il connaissait par cœur tout le répertoire de lelia Tinka – une courte rétrospection de leur vie commune, quelques mots sur ses parents à lui, l’accent serait mis sur sa vie familiale qui ne s’était pas réalisée, avant de passer, en comparaison, à celle de Lili, aux petits-enfants…

« Dans cette ville, on ne peut ni mourir en paix ni vivre en paix ! » se dit Todorov en examinant la vieille femme qui lui sembla avoir rapetissé au moins trois fois plus par rapport à l’image qu’il en avait gardée dans ses souvenirs d’enfant. De ses cheveux bouclés et exubérants qui occupaient toute la pièce dans laquelle elle se trouvait, sur le crâne de lelia Tinka il n’était resté qu’une poignée de toile d’araignée blanche qui se maintenait avec peine sur sa tête. 

— Encore heureux qu’au moins tu sois devenu un enseignant comme ton père ! poursuivait lelia Tinka. Il aurait été si content de te voir marié, et avec des enfants ! Il serait parti tranquille, la terre lui soit légère ! Ni lui ni ta mère n’ont pu le voir ! Eux, c’étaient des gens si bien ! J’espère réussir à te voir marié, Nikolaïtcho, comme ça je pourrai leur dire lorsque j’irai les rejoindre !

« En fait, dans cette ville, on ne peut jamais mourir ! Il y aura toujours quelqu’un pour penser à toi ! » se dit Todorov, et il estima que la vieille femme avait dit tout ce qu’elle avait à dire.

— Bonjour à Lili ! prit-il congé poliment.

Il se retourna et se mit à marcher d’un pas rapide dans la fraîcheur de l’ombre automnale des marronniers.

Comme chaque jour de marché, la ville s’était transformée en ruche. Les tables des cafés étaient bondées. Les serveuses – nerveuses, dépassées, désemparées, allaient et venaient entre genoux, chaussures, coudes, moustaches et, sans hospitalité inutile, servaient d’étranges commandes. Le nescafé 3v1 était devenu « Trivs ». « Zab », dent, correspondait à 7up. On trouvait aussi un « café moyennement allongé », quant au « Fanta orange », il demeura « Fanta arange ». 

Les gens venus des villes et villages voisins bourdonnaient inconsidérément tous azimuts avec des sacs plastique contenant leurs nouveaux achats. Ils mangeaient des döner, gözleme, feuilletés au fromage, kébaptché et köftés tout chauauauauds, et rendaient fous les chauffeurs qui faisaient nerveusement du sur place avec leurs voitures derrière eux. 

Les enfants recevaient des beignets et des glaces du « Fourgon à beignets de Kazanlak et glace onctueuse», propriété d’un borgne dont le sourire ne parvenait pas à paraître naïf et accueillant comme il se l’imaginait. Et, contrairement à toutes les images onctueuses pleines de sucre et de suavité que l’on diffusait dans le monde entier, ces beignets et glaces faisaient faire des cauchemars aux enfants. 

Todorov traversa avec la légèreté et le sourire de celui qui est accoutumé au rythme et aux bruits de la foule provoquée par le marché. Le monde, même, lui semblait inhabituellement beau, rempli de fiel, jusqu’à ce qu’il voie la propriétaire de l’un des douze casinos. La femme  appuyait son corps grassouillet sous le panneau « Casino. Authentique piano à queue » éternellement illuminé en rouge. Elle observait d’un air railleur la foule qui bourdonnait à ses pieds et attirait de temps à autre l’une de ses connaissances pour plaisanter avec elle.

Des frissons parcoururent Todorov tandis qu’il passait devant le casino. Il se sentit en danger. Il baissa la tête vers les dalles du trottoir. Il tenta de se donner l’air de quelqu’un qui a une tâche importante à accomplir et qui est déjà en retard.

— L’instiiiiit ! s’écria la propriétaire du casino.

Mais Todorov ne se retourna pas, même s’il était certain que c’était bien lui qu’elle appelait.

— Todorov ! hurla la femme à la voix de stentor. Je vais te baiser jusqu’à ce que la mort nous sépare ! Elle éclata de rire, tandis que son corps se secouait de haut en bas.

Les gens tournaient la tête, compatissants et curieux de savoir qui était l’infortuné Todorov. Certains semblaient même prêts à venir en aide, mais Todorov ne se trahit pas. Il dépassa le casino tout en marmonnant dans sa barbe : « Tu me baiseras si tu te rases la moustache ! ». Il eut un peu honte de l’avoir pensé mais l’attribua à sa bonne humeur provoquée par la liberté de ce jour-là et par l’illusion de s’être habillé comme il convenait.

Avant d’entrer par l’une des branches du marché, Todorov croisa le Cordonnier. Un camarade d’école qui avait réussi à s’alcooliser après être revenu dans leur ville pour « aider son père dans son métier ». « Encore une victime des circonstances ! » se dit Todorov tout en observant le Cordonnier qui s’approchait de lui et ressemblait à un fruit sec couleur de pisse rance. 

— Dis donc, t’es où, l’ami ? demanda le Cordonnier de son ton débonnaire avant d’ajouter : — Est-ce que tu as exploré les continents inexplorés ?— À l’aide de ses mains rugueuses, tachées de noir, il esquissa un globe terrestre imaginaire entre Todorov et lui. 

— Tout est déjà achevé, Vanka ! Dis plutôt comment tu vas, toi ? 

Todorov s’efforçait de ne pas laisser transparaître l’inquiétude qu’il éprouvait intérieurement en voyant l’air maladif du Cordonnier.

« Comment je vais ? » se demanda le Cordonnier  en plissant les yeux. Son visage refléta une telle tension qu’on aurait dit qu’il essayait de résoudre silencieusement un problème d’arithmétique. Il avait l’air à la fois déconcerté, coupable et honteux et semblait avoir oublié que Todorov se tenait devant lui, attendant la réponse à ce problème complexe. La foule les bousculait et le temps s’écoulait comme quelques instants auparavant, mais, pour le Cordonnier, tout s’arrêta, et il demeura seul dans les rues d’une ville inexistante et déserte, cuite par le soleil. 

Peu après, le Cordonnier revint dans la même rue, parmi la même foule,  le même jour de marché, mais son visage avait changé. Il trahissait l’affliction. Il fit un geste de sa main tachée et, sans regarder Todorov, sans dire un mot de plus, il plongea dans la foule. 

Tandis que Todorov observait l’éloignement du Cordonnier, un virage plus haut le monde se détraqua. On entendit le bruit d’une pierre heurtant en rythme du métal. Les branches des arbres se mirent à bouger et des centaines de corneilles s’envolèrent au-dessus des têtes des gens.

Ta-tara-ta, ta-ta, ta-ta, ta-ta-ta, ta-ta-ta, ta-tara-ta, ta-ta, ta-ta-ta…

Une voix d’homme furieuse, fusant plus d’une grotte que d’une gorge, se mit à crier :

— Tournesoooool ! Le bruit de heurt rythmé cessa. — Tu vas voir, je vais niquer ta mère !

La foule se figea dans l’attente du danger qui s’approchait d’elle. On entendit un martèlement puissant, comme si allaient apparaître des sangliers sauvages galopant à travers la forêt. La mer humaine se fendit bibliquement. À travers le couloir humain ainsi formé passèrent deux hommes qui se poursuivaient. Le poursuivant était gros, le visage rougeaud, et, apparemment, il courait sans aucune envie de le faire, plutôt par fureur. Devant lui, les bras tout près du corps, touchant à peine le sol de ses pieds, volait avec le plaisir d’un enfant qui vient de faire une bêtise un homme portant des lunettes de la taille de son visage, qui ne cessait de répéter :

— C’est un tohu-bohu ! C’est un tohu-bohu ! C’est un vrai tohu-bohu !

Le gros homme s’arrêta, hors d’haleine, appuya ses bras sur ses genoux et se plia comme une médecine ball. Il tenta de maudire le Tournesol qui s’était enfui, mais l’air lui manquait. La mer humaine se rassembla et avala le tchorbadji fatigué. 

— Le Tournesol ! maugréa Todorov. Encore une victime des circonstances !

Au-dessus du marché s’étendait un ciel d’un bleu profond. Quelques moineaux se coursaient dans un nuage de gazouillis qui tantôt se dispersait dans toutes les directions, tantôt se rassemblait de nouveau. Les feuilles jaunes des marronniers, tel un pendule silencieux mesurant la beauté des derniers jours d’été, se déversaient lentement sur les étals et les gens. Le marché battait son plein. Pauvres enfants qui serraient avec force les mains de leurs parents, de peur d’être écrasés par les pieds qui avançaient comme des marteaux. 

Un étal de sarouels, gilets sans manches et tissus artistiquement brodés de fils d’argent dessinant des motifs floraux donnait l’impression de solennité. Todorov s’arrêta, hypnotisé par les couleurs et la texture des vêtements. 

— Bindallı !, l’informa la vendeuse aux cheveux décolorés qui s’empressa de déployer quelques modèles pour les exhiber.

Au-dessus de la tête de la vendeuse étaient suspendus des gerbes de tresses longues et épaisses faites de cheveux artificiels, ainsi que des foulards rouges ornés de pièces dorées. « Tout cela doit certainement servir à un rituel quelconque… » supposa Todorov. 

— Pour les femmes ! répondit la vendeuse, comme si elle lui avait dérobé ses pensées dans sa tête. Pour le henné et la noce ! 

Todorov eut honte de paraître comme un touriste et d’avoir besoin qu’on lui explique ce qui se vendait dans sa ville. Il remercia chaleureusement le femme sans cesser de pencher son corps en avant de manière peu naturelle. Et, comme s’il avait perdu tout sens de l’orientation, il tourna la tête, perdu – à gauche et à droite – puis encore une fois – à gauche et à droite. La vendeuse éclata de rire en voyant son geste naïf. Todorov se mit à rougir et fut encore plus perdu, alors il partit tout simplement vers un quelque part. 

« Je suis un imbécile ! » se tança Todorov. Qu’est-ce que je sais de l’habillement et des noces de mes concitoyens ? Rien. Tiens, c’est ça que je sais. Mais si on me demande quelle est la capitale de tel ou tel pays, ou bien à quel endroit se trouve … – il énuméra intérieurement quelques pays dont personne n’avait jamais entendu parler, leur capitale, les États dont ils étaient frontaliers, leur point culminant, s’essouffla et poursuivit : — Alors que si on m’interroge sur leurs vêtements et leur rituels : je suis incapable de dire quoi que ce soit !

Tout en passant le long de pyramides de vêtements de seconde main, de chaussures avec, à l’envers, les insignes de marques connues, de rideaux accrochés comme des jeunes mariées sans têtes, de rouleaux de centaines de mètres de toiles cirées hideusement imprimées, de denrées alimentaires et de produits de lavage turcs bon marché, de biens de consommation domestique et de masse, d’antiquités et d’étals à vélos, Todorov répondait aux saluts de ses élèves étonnés de le croiser au marché. 

Dans les yeux des ados, on lisait l’étonnement : « Monsieur, c’est bien vous ? On n’imaginait pas que vous existiez en dehors du collège ! » disaient les élèves, Todorov faisait un signe de tête furtif, tandis que son regard répondait : « Oui, moi aussi je suis un être humain. » Mais ses élèves paraissaient toujours interloqués. Après l’avoir dépassé, ils gloussaient dans son dos. Todorov s’efforçait de ne pas leur prêter attention, mais il était curieux de savoir quels sobriquets ils lui avaient inventés. Il en connaissait un, « la Todorka », mais ça ne l’intéressait pas.