I dreamed we were two horses but we didn’t remember how we knew each other until you, the smaller horse, asked me if I believed in the soul and I remembered all at once who you were and whom I had been and I wanted to apologize to you but stopped myself as I had recently come to understand that I have an instinct to apologize to those who, in fact, owe me an apology. You were a pickpocket two hundred years ago and I was a scullery maid passing through the market with coins from the cook— I had an errand and was expected back soon when I felt your hand slip into my satchel and catching your eyes for a moment I knew exactly who you were, as I had once been a boulder and you a clump of kudzu and even though we fell in love we pretended we had not, because we were just so different, such different types living such opposing lives but I somehow knew it was only a matter of time, just a few more centuries or so, when you would find yourself employed as a toll booth attendant and I would drive by late one night at just the right moment to see your face as the shift was changing over and I would ask the incoming toll booth attendant who you were— who was that woman with the crooked nose and the peter pan collar and what’s her name and where is she going—and the incoming toll booth attendant would say he’d never been sure what her name was but she’d quit on the spot, just then—right as you were driving up, he would say—and he’d explain how the woman with the crooked nose and peter pan collar had been working here for years on the hunch she was going to meet someone important, someone who would change her life somehow, not with love and not with romance and not even with money but in some more permanent way, and I would tell the incoming toll booth operator to go stop her, its me, I’m that person, but he’d refuse and tell me to drive along, drive along now, can’t you see she’s done with this place? She’s done waiting. She’s got somewhere else to be. And of course I would do as I was told which is how I’d end up dead that night, having fallen asleep at the wheel chasing a dream of the woman with the crooked nose and the peter pan collar who had been waiting all this time to meet me, and as I passed into death I’d remember how you tended to make fun of me when you were a clump of kudzu and I was a boulder, and though I knew you didn’t mean to really put me down I never had the nerve to tell you how much it stung—do you remember? I was always talking about a century as if it wasn’t such a long time and you would gawk—a century, don’t be insane, I’ll be long dead a century from now—and I didn’t like how easily you called me insane, even in jest, but I also knew you wouldn’t be dead and I thought you must have known, too, that you were just saying that, that you were just trying to remind me that we didn’t have so long to know each other though that wasn’t true either since we kept coming across one another in all these different lives, but the years we lived as kudzu and boulder, it’s true, were confusing. There was simply so much of you. You moved so quickly, and I sat very still as you grew over me, the vines tangled thicker and thicker, sticking to my stone face, my stone shoulders. I grew so much slower than you, so much slower that it was hard to know if I was growing or eroding, but the last thing I remember before you killed me that time was how you were everywhere and how I could see, through a narrow part in your vines, how you’d crested a nearby hill—there must have been miles and miles of you now—and it has been suggested to me that a boulder cannot love or die, but I know the truth which is that a boulder can love and did and has and will again and that kudzu can kill anything, it can kill absolutely anything if it tries hard enough, but what a relief to find you in that dream, both of us horses, neither of us able to do much of anything anymore, neither of us liable for anything so base as an errand or an income or a way of life.
Published July 29, 2024
© Catherine Lacey
Сънувах, че сме два коня, но не си спомняме как сме се запознали, докато ти, по-дребният кон, не ме попита дали вярвам в душата – тогава изведнъж се сетих кой си ти и коя съм била аз, и понечих да се извиня, обаче се възпрях, понеже неотдавна осъзнах, че страдам от склонност да се извинявам в моменти, в които всъщност е редно да получа извинение. Преди двеста години ти беше джебчия, а аз – прислужничка на минаване през пазара с дребни от готвачката: бяха ме пратили с някаква заръка и очакваха да се прибера час по-скоро, почувствах ръката ти да се плъзва в торбата ми и когато погледът ми за миг се кръстоса с твоя, веднага разбрах кой си, тъй като някога аз бях скала, а ти – туфа кудзу и при все че бяхме влюбени, се преструвахме, че не сме, защото бяхме безкрайно различни, две създания, които нямат нищо общо и живеят по противоположни начини, макар, от друга страна, аз някак си да знаех, че е само въпрос на време, има-няма няколко столетия, ти да започнеш работа в будка на магистралата като служителка, която събира пътната такса, а аз веднъж да мина с колата си късно вечерта, точно в мига, когато ще зърна лицето ти в края на смяната и ще попитам застъпващия служител за тебе, коя беше онази жена с гърбавия нос и кръглата якичка и как се казва, къде отива, а той ще отговори, че така и не е разбрал как се казва тя, но че току-що е напуснала, ей сега буквално, точно докато наближавахте, ще поясни и ще добави как жената с гърбавия нос и кръглата якичка е работила там с години, водена от предчувствието, че така ще срещне някакъв важен човек, човек, който ще промени живота ѝ, но не с любов и романтични отношения, не и с пари дори, а някак по-трайно, при което аз ще кажа на застъпващия служител от магистралната будка да отиде да я спре, защото ей ме на̀, аз съм онзи, когото е чакала, той обаче ще откаже и ще ме прати да си карам по пътя: я си карайте по пътя, не виждате ли, че ѝ е дошло до гуша от това място? Дошло ѝ е до гуша да чака. Тя няма повече работа тука. Тогава аз, естествено, ще го послушам, ето защо ще предам богу дух още същата нощ, след като заспя на волана в преследване на мечтата за жената с гърбавия нос и кръглата якичка, която толкова отдавна чака срещата ни, и докато преминавам в смъртта, ще си спомня за навика ти да ме вземаш на подбив някога, когато ти беше туфа кудзу, а аз – скала и макар да знаех, че намерението ти не е да ме унизиш, все пак не се решавах да ти кажа колко силно ме засягаш – помниш ли? Аз вечно говорех за столетията – че едно не е кой знае колко и прочее, а ти ме зяпваше недоумяващо: столетие, ти в ред ли си? Че мен отдавна няма да ме има след столетие. На мен хич не ми харесваше колко лесно ме обявяваш за не в ред, било то и образно, но че ще те има, знаех и бях убедена, че сигурно и ти знаеш, но просто така си приказваш, просто се опитваш да ми припомниш колко малко време имаме да се опознаем, при все че и това не беше вярно, понеже пътищата ни не спираха да се пресичат живот след живот, но да, годините, през които съществувахме като кудзу и скала, си бяха объркващи. Не че нещо, но ти беше прекалено много. Движеше се прекалено бързо, а аз кротувах, докато ме обрастваше с все по-гъсто преплетени клонки и с ластуни, впити в каменното ми лице, в каменните ми рамене. Моят растеж беше далеч по-бавен от твоя – толкова, че не беше ясно раста ли, или се роня, и последното, което си спомням, преди да ме убиеш тогава, е, че ти си навсякъде, а аз мярвам през една пролука между листата как преваляш съседния хълм – по онова време ти вече се простираше на километри наоколо. Намекнаха ми, че една скала̀ не можела да обича или да умре, но аз си знам истината, а именно: една скала не само може, но и обича, и обичаше, и пак ще обича, а кудзуто е в състояние да убива наред, в състояние е да умъртви абсолютно всичко, ако си го постави за цел. Как само ми олекна, като те намерих в съня си – коне и двамата, и двамата вече неспособни да вършим кой знае какво, и двамата лишени от отговорност за жалки подробности като някаква си там заръка или доход, или стил на живот.
Published July 29, 2024
© Specimen
حلمتُ بأنّنا كنّا فرسَين لكنّنا لم نتذكّر كيف تعرّفنا إلى بعضنا البعض، ذلك إلى أن سألتني أنت -الفرس الأصغر- إن كنتُ أؤمن بوجود الرّوح وتذكّرتُ دُفعةً واحدةً من كنت أنت ومن كنتُ أنا ورغبتُ بالاعتذار منك لكنّني استدركتُ لأنّني أدركتُ مؤخّرًا أنّني أنزعُ إلى الاعتذار إلى من يدين بالاعتذار لي في الواقع. أنت كنت نشّالًا قبل مئتي عام وأنا كنتُ خادمة مطبخ تمشي في السّوق وفي جُعبتها نقودٌ حمّلها إيّاها الطّباّخ – كانت لديّ مهمّة لأنجزها وكانوا يتوقّعون عودَتي بعد قليل عندما شعرتُ بيدك تندسّ في حقيبتي، وعندما نظرتُ في عينيك للحظة عرفتُ بالضّبط من تكون، لأنّني كنتُ مرّةً جُلمودًا وكنت أنت كتلةً من الكشت الياباني ومع أنّنا وقعنا في الحبّ فقد تظاهرْنا بعكس ذلك، لاختلافنا الكلّيّ عن بعضنا البعض، كنّا نوعين مختلفين كلّيًّا يعيشان حياتين مغايرتين للغاية لكنّني عرفتُ أنّ المسألة مسألة وقتٍ فقط، بضعة قرونٍ أو ما إلى ذلك، حيثُ ستلقى نفسك موظّفةً في محطّة استخلاص رسوم الطّريق حيثُ سأمرّ بسيّارتي في إحدى اللّيالي في اللحظة المناسبة لرؤية وجهك عند تبدّل المناوبة لأسأل موظّف المحطّة القادم عمّن تكونين –”من تلك الامرأة صاحبة الأنف المعقوف وياقة الكول كلودين وما اسمُها وإلى أين تذهب”– ليقول موظّف المحطّة القادم إنّه لم يكن أبدًا على يقينٍ من اسمها وأنّها لم تلبث أن قدّمت استقالتها في اللّحظة تلك –”بالضّبط في لحظة وصولك أنت” قال- ليشرحَ كيف كانت الامرأة صاحبة الأنف المعقوف وياقة الكول كلودين تعمل لسنين لمجرّد شعورها بحدسٍ داخليّ بأنّها كانت على وشك اللقاء بشخصٍ هامّ قد يغيّر حياتها بطريقة ما، لا بالحبّ ولا بالرّومانسيّة ولا حتّى بالمال إنّما بطريقة دائمة أكثر، لأطلب من موظّف المحطّة القادم بأن يذهب لإيقافها، فأنا ذلك الشخص، ليرفضَ ويقول لي بأن أكمل المسير، “عليك بمتابعة القيادة الآن، أليس من الواضح أنّها قد انتهت من المكان هذا؟ لقد انتهت من الانتظار، وعليها أن تكونَ في مكانٍ آخر”. لأفعل ما طُلبَ منّي طبعًا وهو بالضّبط كيف لاقيتُ المنيّة في اللّيلة تلك، بعد أن غفوتُ على المقوَد وأنا أتعقّبُ حلمَ الامرأة صاحبة الأنف المعقوف وياقة الكول كلودين التي انتظرتْ كلّ الوقت هذا للقائي، وفيما عبرتُ إلى الموت تذكّرتُ كيف كنت تسخرين منّي عندما كنتِ كتلةً من الكشت اليابانيّ وكنتُ أنا جُلمودًا، ورغم أنّني كنتُ أعرف أنّك لم تريدي تحطيمي فلم أستجمع جرأتي لإخبارك كم كانت لاذعةً سخريتُك –هل تتذكّرين؟ كنتُ أتحدّث دومًا عن قرنٍ من الزّمان وأنّه ليس بمدّة طويلة وأنت كنت تحدّقين ببلاهة– “قرن! بلا جنون رجاءً، بعد قرنٍ من الآن سأكون ميّتة بامتياز”- ولم يرُق لي كيف وصفتني بالجنون بتلك السّهولة، حتّى ولو على سبيل الدّعابة، لكنّني كنتُ أعرف أنّك لن تكوني ميّتة وحسبتُ أنّك لا بدّ أن تكوني على علمٍ بذلك كذلك، وأنّ تلك كانت مجرّد كلمات تقولينها، وأنّك كنت تودّين تذكيري وحسب بأنّه لم يكن أمامنا كثيرٌ من الوقت للتّعرّف على بعضنا البعض رغم أنّ ذلك لم يكن صحيحًا كذلك لأنّنا ما فتئنا عن التّصادُف في كلّ تلك الحيوات المختلفة، لكنّ السنين الّتي عشناها ككشتٍ يابانيّ وجلمودٍ، صحيح، كانت مُربكة. كان هناك الكثير منك بكلّ بساطة. وأنت كنت تتحرّكين بسرعة للغاية، وأنا جلستُ بلا حراك بينما نموتِ أنت فوقي، تشابكت تعرُّشاتُك وتعقّدت أكثر وأكثر، ملتصقةً بوجهي الحجريّ، وأكتافي الحجريّة. ونمَوْتُ أنا بوتيرة أبطأ منك بكثير، ببطءٍ شديد لدرجة صَعُبَ معها معرفة ما إذا كنتُ أنا أنمو أم أتآكل، لكنّ آخرَ ما أتذكّرُه قبل أن تقتليني تلك المرّة كان كيف أنّك كنتِ في كلّ مكان وكيف تمكّنتُ -عبر فسحةٍ ضيّقة في تعرّشاتك- من رؤية كيف سبق واعترشتِ قمّةَ تلّةٍ مُجاورة –لا بدّ أنّك اكتسبتِ أميالًا وأميال– وكانوا قد نوّهوا لي بأنّ الجلمود غير قادر على الحبّ ولا الحياة، لكنّني أدرك الحقيقة وهي أنّ الجلمود قادر على الحبّ والموت وأنّ ذلك قد حصل وسيحصل مرّة أخرى وأنّ الكشت الياباني قادر على قتلِ أيّ شيء، قادرٌ على قتل أيّ شيء بالتّأكيد إذا حاول جاهدًا، لكن يا لها من راحة أن أجدك في ذلك الحلم، كلٌّ منّا فرس، بعد أن لم نعد قادرين على فعل الكثير، وغير مطالبين بأمورٍ وضيعة كالمهامّ المنزليّة أو المدخول أو طُرق العيش.
Published July 29, 2024
© Specimen
Other
Languages
Your
Tools
