Venticinque
Il signore vestito di un completo blu un poco sgualcito, che in questo momento attraversa la strada male illuminata, e un poco barcolla, è in realtà completamente ubriaco, e il suo progetto è semplicemente di arrivare a casa. Non è singolare che egli sia ubriaco, sebbene in generale regga decorosamente il vino; è singolare il tipo di ubriacatura di cui soffre. In genere egli diventa litigioso, ostinato, capzioso e suscettibile; insulta tranquille signore, e guarda i vigili urbani con una tal quale, timida tracotanza. Ingiuria i cavalli e fa insinuazioni sui cani. In genere, in quei momenti egli è persuaso di vivere in una società infima, che merita di essere spregiata e irrisa. Questa sera, per quella legge iniziatica che guida non di rado una serie di ubriacature, egli è giunto a concepire se medesimo come parte di quel mondo degno di disprezzo. Egli è responsabile, e nella sua mente caoticamente illuminata si urtano il peccato originale, la lotta di classe e il Tibet. Farebbe in tempo a vivere una nuova vita? Che esempio dà ai figli, tornando a casa ubriaco a quel modo? E merita la sua povera moglie un marito talmente deteriore? “Deteriore” gli piace, e gli pare una buona definizione; si addice a un uomo prossimo a redimersi. Ad esempio: camminerà nella notte finché l’ubriacatura più ripugnante sarà stata consumata, poi andrà a parlare con la moglie che egli stima e ha cara; non è di quegli uomini che hanno in uggia le mogli solo perché le vedono tutti i giorni. In quel momento il frastuono di un tram che lo sorpassa gli rammenta qualcosa. Che cosa? Si concentra. Mio dio, ha ucciso sua moglie appunto quel pomeriggio, dandole sul cranio con una spranga di ferro! Gli urli. Il signore ha un gesto di orrore, mette le mani sulle orecchie. Ride. Lui è furbo. Non andrà a casa. O costituirsi o farsi frate. L’aria notturna lo investe improvvisa. Si rammenta di non aver alcuna moglie. A che serve avere buoni propositi se non si ha una moglie? E come si fa a uccidere una moglie simile? Fermo, per quel che gli è possibile, cerca di capire come mai non abbia moglie. L’hanno tutti. Chi è lui, un cane? Perché sua moglie è riuscita a non farsi sposare? O è lui che non l’ha sposata? Il giorno prima delle nozze è fuggita con un prete eretico. Ma non è lui quel prete? Quella donna è fuggita con lui? O con un altro? Chi è fuggito? “Che puttana”, dice, e cerca la chiave in tasca, lacrimando, con una smorfia di disprezzo.
Quarantatré
L’animale giglio non è, propriamente, un animale; anzi, mite, e anche blando; l’animale giglio non corre, anzi, per l’esattezza, può trascorrere anni nella più assoluta e minuziosa immobilità; l’animale giglio non si nutre di carne di esseri vivi, e tuttavia si comporta come se li avesse già mangiati; egli ha, si dice, una sorta di memoria del gusto, nella quale è collocata una traccia di carne di animale ucciso e divorato: mentre, non avendo né bocca né denti, per via di quella sua blandizie, l’animale giglio non potrebbe assolutamente mangiare carni di esseri uccisi. Malgrado queste sue caratteristiche, l’animale giglio viene studiato e classificato come feroce, veloce, carnivoro. Assicurano i tecnici che nessun altro modo di descriverlo è adeguato, sebbene essi riconoscano che l’animale giglio non mostra nessuno dei comportamenti tipici dell’animale feroce, veloce, carnivoro. La verità è che tutti, sia gli studiosi che indagano l’animale giglio nelle taciturne diapositive, o per sentito dire, spaurite e golose chiacchiere da caffè, sia gli indigeni, sanno che l’animale giglio va ucciso e occorre ucciderlo perché, appunto, è blando, statico, astinente. Tutte le sue qualità, che in teoria potrebbero farne un animale domestico innocuo e compagnevole, gli conferiscono una potenza temibile perché insinuante, sebbene sia difficile dire in che modo codesto animale si insinui. Insomma esso è feroce non sebbene, ma perché blando, e chiunque coltivi la sua blandizie ne morrà. Dunque, che l’animale giglio sia paradossalmente feroce, pare certo; e dunque ne viene che bisogna ucciderlo. Ma questo appunto è difficile. Esso non pare avere cuore da trafiggere, né capo da mozzare, né sangue da effondere. Chiunque abbia cercato di ucciderlo con frecce, anche rese temibili con fuochi resinosi – colpirlo è agevole perché, s’è detto, è immobile – lo ha attraversato senza recargli alcun danno; avvicinarglisi per dar di forbici nel suo corpo – ma che corpo è mai? – è gran pericolo, giacché da presso l’animale giglio può esercitare la sua terribile blandizie. In realtà, un modo certo per ucciderlo non si conosce in modo assoluto; ma gli indigeni suggeriscono queste guise: lanciare frecce prendendo la mira dalla parte opposta; reclutare cento giovani che, a turno, sorridano, immoti, all’animale giglio; infine, ed è il miglior metodo accertato, ucciderlo in sogno, in questo modo: si prende il sogno in cui è l’animale giglio, lo si arrotola e infine straccia, senza gesti d’ira; ma l’animale giglio di rado si lascia sognare.
Published January 26, 2018
Excerpted from Giorgio Manganelli, Centuria, Adelphi, Milano 1995
© Adelphi 1995
Двайсет и пет and Четиридесет и три from Центурия
Written in Italian by Giorgio Manganelli
Translated into Bulgarian by Neva Micheva
ДВАЙСЕТ И ПЕТ
Господинът в поомачкания тъмносин костюм, който в момента с кандилкане пресича зле осветената улица, в действителност е безпаметно пиян и заветната му цел е да се добере до вкъщи. Няма нищо необичайно в обстоятелството, че е пиян, макар и обикновено да носи на вино; необичайното е типът опиянение, което го мъчи в случая. Най-често става сприхав, неотстъпчив, заядлив и мнителен, обижда мирни дами и гледа регулировчиците с някаква нерешителна наглост. Ругае конете и злослови по адрес на кучетата. В такива моменти е убеден, че обществото, в което живее, е толкова долнопробно, че не заслужава друго освен омерзение и присмех. Тази вечер обаче, по неведомите пътища, по които нерядко ни повеждат напиванията, той е стигнал дотам, че да възприеме и себе си като част от този достоен за презрение свят. Чувства се отговорен и в стихийно образования му ум се тълпят причини като първородния грях, класовата борба и Тибет. Дали ще съумее да заживее нов живот? Какъв пример дава на децата си, като се прибира в несвяст? И заслужава ли клетата му съпруга такъв изпаднал мъж? “Изпаднал” му харесва, струва му се добро определение, подходящо за човек, готов отново да си стъпи на краката. Например: ще върви цяла нощ, докато най-гнусната фаза на опиянението му не отшуми, след което ще иде да разговаря с жена си, която тачи и обича – не е от хората, на които съпругите им втръсват само задето ги виждат всеки ден. В същия миг грохотът на подминаващия го трамвай му припомня нещо. Какво? Съсредоточава се. Боже мили, че той не уби ли жена си точно този следобед, не ѝ ли строши главата с метален прът? Крясъците. Господинът се сгърчва ужасèн, затиска ушите си с длани. Разсмива се. Не е малко хитър. Няма да се връща вкъщи. Или ще се предаде, или ще се замонаши. Ненадейно го връхлита нощният вятър. Сеща се, че не е женен. А за какво са му на човек добри намерения, ако си няма жена? И как да я убие тогава? Застива неподвижно, доколкото му е по силите, и се опитва да проумее как така няма жена. Всички имат. Той какво, да не е някакво псе? Откъде накъде съпругата му е успяла да не се омъжи за него? Да не би пък той да се е отказал от брак с нея? В деня преди венчавката е избягала с един свещеник разколник. Но не беше ли той този свещеник? Значи жената е избягала с него? Или с друг? Кой е избягал? “Мръсница такава” – казва и рови из джоба си за ключа, а по отвратената му физиономия се стичат сълзи.
ЧЕТИРEСЕТ И ТРИ
Животното лилиум всъщност не е животно, тъкмо обратното: меко е, податливо; животното лилиум не тича, напротив, може да изкара години в най-абсолютна и методична неподвижност. То не се храни с плътта на живи същества, но въпреки това се държи, сякаш вече ги е яло – имало, разправят, нещо като вкусова памет, в която била вложена следа от убито и разкъсано животно, при все че животното лилиум по никой начин не може да яде плътта на убити създания: заради своята мекост то няма уста и зъби. Въпреки изброените характеристики, животното лилиум бива изучавано и класифицирано като бързо, безпощадно, кръвожадно. Специалистите уверяват, че нямало никакъв друг подходящ начин да бъде описано, макар и да признават, че поведението на животното лилиум няма нищо общо с типичното за някое бързо, безпощадно и кръвожадно животно. Истината е, че всички – както учените, които изследват животното лилиум по неми диапозитиви или бъбриви слухове (изплашени и сладки приказки на кафе), така и туземците – знаят, че животното лилиум трябва да бъде убивано. Необходимост, която произтича именно от факта, че е меко, инертно и безучастно. Всичките му качества, които на теория би трябвало да го правят безобиден и общителен домашен любимец, всъщност му придават ужасяваща мощ – ужасяваща, понеже е подмолна, макар и да е трудно да се каже по какъв начин точно е подмолен този звяр. С две думи: животното лилиум е безпощадно не въпреки че, а защото е меко, и всеки, решил да отглежда мекотата му, ще загине от нея. Значи явно е вярно, че то е парадоксално безпощадно, от което следва, че подлежи на убиване. Но тук идва голямата трудност. Изглежда че животното лилиум няма сърце, което да бъде пронизано, нито глава за отрязване или кръв за проливане. Стрелите, с които са се опитвали да го убият – то е удобно за уцелване, понеже, както казахме, е неподвижно, – дори и страховито подсилени със запалена смола, са минавали през него, без да му причинят ни най-малка вреда. А да се примъкнеш, за да забиеш ножици в тялото му – що за тяло е това въобще? – е изключително опасно, тъй като отблизо животното лилиум може да упражни своята кошмарна мекота. Истината е, че не е известен никакъв гарантиран метод за убиването му, но туземците подсказват следните подходи: да се изстрелват стрели, но да се цели в обратна посока; да се съберат сто младежи, които един след друг, неподвижни, да се усмихнат на животното лилиум; накрая (и това е най-сигурното предложение) да се убие насън, ето как: взима се сънят, в който е животното лилиум, навива се на руло и се скъсва без гневни движения. Само дето животното лилиум рядко дава да бъде сънувано.
Published January 26, 2018
Excerpted form Джорджо Манганели, Центурия, Janet 45, Plovdiv 2013
© Janet 45 2013
Twenty-Five and Forty-Three from Centuria
Written in Italian by Giorgio Manganelli
Translated into English by Henry Martin
Twenty-Five
The gentleman dressed in a slightly rumpled blue suit, and who at this moment is crossing the badly lit street, his footstep slightly tottering, is in fact completely drunk, and his goal is simply to get back home. It is not remarkable for him to be drunk, though in general he decorously holds his wine; the remarkable thing is the type of drunkenness from which he suffers. In general, he turns argumentative, obstinate, captious, and easily takes offense; he insults unassuming women, and turns his eyes toward municipal policemen with a certain timid arrogance. He makes nasty remarks about horses, and insinuations concerning dogs. In general these are moments in which he is convinced of living in a sordid society that deserves to be loathed and ridiculed. Tonight, thanks to that body of occult laws which not infrequently guide a series of debaucheries, he has come to regard himself as a part of that world which deserves contempt. He is responsible, and Tibet, original sin, and the class struggle all clash with one another in his chaotically brightened mind. Would he still have time for a new life? What example does he give his children, coming home drunk like this? And does his poor wife deserve so debased a husband? He likes “debased,” and it strikes him as a good definition; it also fits a man on the verge of self-redemption. For example: he will walk in the night until boiling off the most repugnant part of his drunkenness; then he will go home to talk with his wife, whom he respects and holds dear; he is not one of those men who find their wives tiresome owing simply to seeing them every day. In that moment, the din of a passing tram that overtakes him from behind reminds him of something. But of what? He concentrates. My God! Hadn’t he killed his wife precisely that afternoon, striking her across the skull with an iron pipe? The screams. The gentleman makes a gesture of horror, clasping his hands over his ears. He laughs. He’s shrewd. He will not go home. Or turn himself in, or become a monk. The night air suddenly gusts against him. He remembers that he has no wife. So, what use are good resolutions for a man who has no wife? And how could one murder such a wife? Holding steady, insofar as he can, he attempts to fathom why he has no wife. Everybody has one. So what does that make of him, a dog? How did his wife conspire not to marry him? Or is it he who did not marry her? The day before the wedding, she ran away with an heretical priest. But isn’t he that priest? That woman ran away with him? Or with another? Who ran away? “The bitch,” he says, and searches in his pocket for his keys, his eyes wet with tears, as his face curls up in a grin of contempt.
Forty-Three
The lily-animal, properly speaking, is no animal at all; indeed, it is meek, and even benevolent. The lily-animal does not run; indeed, to be exact, it can live out years in absolute and minutious immobility. The lily-animal does not feed on the flesh of living creatures, and all the same behaves as though having just finished its consumption; it is said to have a kind of memory of tastes, which also accommodates a trace of flesh of animal killed and devoured: whereas, having no mouth or teeth, in accordance with its benevolence, the lily-animal would prove completely incapable of consuming the flesh of creatures which have been killed. Yet, notwithstanding these characteristics, the lily-animal is known to students and is classified as ferocious, fast, and carnivorous. The experts assure us there is no other suitable way to describe it, even while seeing that the lily-animal shows none of the typical behavior of ferocious, fast, carnivorous animals. The truth is that it’s common knowledge—whether for scholars who examine the lily-animal in taciturn slides, or from hearsay, and frightened, gluttonous café chatter, no less than among the natives—that the lily-animal must be killed; and that it must be killed precisely in light of its being benevolent, static, and continent. All of the qualities which in theory might make it an innocuous, companionable domestic animal endow it with a fearful potency, ferocious not in spite but because of its benevolence; and those who nurture its benevolence will die of it. So, the paradoxical ferocity of the lily-animal is certain; and it follows that it must be killed. But killing it is difficult. It appears to have no heart to pierce, no head to sever, no blood to spill. Those who have tried with resinous fires—striking it is easy, since, as said before, it does not move—have skewered it but done it no harm. To approach its body and attack it with scissors—but what sort of body does it have?—is a great danger, since at close range the lily-animal can exercise its terrible benevolence. In short, there is no certain knowledge of any sure way to kill it. All the same, the indigenous population suggests the following: shoot off arrows while aiming in the opposite direction; or recruit a hundred youths who, one by one, remaining always motionless, smile at the lily-animal. Or finally—and this is the method most certified—one kills it in a dream, as follows: one takes the dream that holds the lily-animal, one rolls it up, and lastly tears it into pieces, without any gesture of ire. But it is very rare for the lily-animal to allow itself to be dreamed.
Published January 26, 2018
Excerpted from Giorgio Manganelli, Centuria, McPherson & Company, New York 2005
© 2005 by Henry Martin
Veinticinco and Cuarenta y tres from Centuria
Written in Italian by Giorgio Manganelli
Translated into Spanish by Joaquín Jordá
Veinticinco
El señor vestido con un traje azul un poco ajado, que cruza en este momento la calle mal iluminada, se tambalea un poco, en realidad está totalmente borracho, y no tiene más intención que la de llegar a casa. No es extraño que esté borracho, si bien en general soporta decorosamente el vino; lo extraño es el tipo de borrachera que padece. En general se vuelve pendenciero, obstinado, mentiroso, y susceptible; insulta a apacibles señoras, y mira a los guardias urbanos con cierta insolencia tímida. Golpea a los caballos y hace insinuaciones a los perros. En general, en esos momentos está convencido de vivir en una sociedad ínfima, que merece ser despreciada y burlada. Esta noche, gracias a la ley iniciática que no pocas veces guía una serie de borracheras, ha llegado a verse a sí mismo como parte de aquel mundo digno de desprecio. Es responsable, y en su mente caóticamente iluminada se enfrentan el pecado original, la lucha de clases y el Tíbet. ¿Está a tiempo de vivir una nueva vida? ¿Qué ejemplo da a los hijos, regresando a casa borracho de aquel modo? ¿Y merece du pobre mujer un marido tan averiado? “Averiado” le gusta, y le parece una buena definición; encaja con un hombre próximo a redimirse. Por ejemplo: caminará por la noche hasta que la fase más repugnante de la borrachera haya pasado, luego irá a hablar con la mujer a la que aprecia y quiere; no es de esos hombres que aborrecen a sus mujeres sólo porque las ven todos los días. En ese momento el ruido de un tranvía que le adelanta le aviva algún recuerdo. ¿Qué? Se concentra. Dios mío, ¿no ha matado precisamente aquella tarde a su mujer, golpeándole el cráneo con una barra de hierro? Los gritos. El señor hace un gesto de horror, se tapa los oídos con las manos. Ríe. Es muy astuto. No volverá a casa. O se entregará a la policía o se hará fraile. El aire nocturno le envuelve de repente. Recuerda que no tiene ninguna mujer. ¿De qué sirve tener buenas intenciones si no se tiene una mujer? ¿Y qué hacer para matar a una mujer semejante? Lo más inmóvil que puede, intenta entender cómo es que no tiene mujer. Todos la tienen. ¿Qué es él, un perro? ¿Por qué su mujer ha conseguido no casarse? ¿O tal vez es él quien no se ha casado con ella? El día antes de la boda se ha escapado con un sacerdote herético. Pero ¿acaso no es él ese sacerdote? ¿Qué mujer se ha escapado con él? ¿O con otro? ¿Quién se ha escapado? “Qué puta”, exclama y busca la llave en el bolsillo, lagrimeando, con una mueca de desprecio.
Cuarenta y tres
El animal lirio no es, exactamente, un animal; es más bien apacible, e incluso blando; el animal lirio no corre, sino que, para ser precisos, puede permanecer años en la más absoluta y tenaz inmovilidad; el animal lirio no se alimenta de carne de seres vivos, y se comporta, sin embargo, como si ya los hubiese comido; posee, se dice, una especie de memoria de gusto, en la cual está colocada una muestra de la carne del animal muerto y devorado cuando, en realidad, por carecer de boca y de dientes, debido a sus blanduras, el animal lirio en absoluto podría comer carne de seres muertos. Pese a sus características, el animal lirio es estudiado y clasificado como feroz, veloz, carnívoro. Aseguran los técnicos que ningún otro modo de describirlo es adecuado, pese a que reconozcan que el animal lirio no muestra ninguno de los comportamientos típicos de los animales feroces, veloces, carnívoros. La verdad es que todos, los estudiosos que investigan el animal lirio en las silenciosas diapositivas, o, de oídas, en las atemorizadas y golosas charlas de café, y los indígenas saben, que el animal lirio es y debe ser matado porque, precisamente, es blando, estático, austero. Todas sus cualidades que en teoría podrían hacer de él un animal doméstico inocuo y sociable, le confieren una fuerza temible en tanto que insinuante, aunque resulte difícil decir de qué manera se insinúa este animal. En suma, es feroz no pese a ser blando sino precisamente porque lo es, y cualquiera que cuide su blandura morirá. Así que parece cierto que el animal lirio es paradójicamente feroz, y de ahí viene que sea preciso matarlo. Pero precisamente esto es lo difícil. No parece tener corazón que traspasar ni cabeza que degollar, ni sangre que derramar. Quien quiera que haya intentado matarlo con flechas, aún convertidas en más temibles con fuegos resinosos – darle es fácil porque, como se ha dicho, está inmóvil -, le ha atravesado sin hacerle ningún daño; acercársele para recordar su cuerpo – pero ¿tiene cuerpo? – es muy peligroso ya que de cerca el animal lirio puede poner en juego sus terribles blanduras. En realidad, no se conoce a ciencia cierta una manera eficaz de matarle: pero los indígenas sugieren estos procedimientos: lanzar flechas apuntando a la parte opuesta; reclutar cien jóvenes que, sucesivamente, sonrían, inmóviles, al animal lirio; finalmente, y la mejor manera que se conoce, es matarle en sueños, de este modo: se toma el sueño en que está el animal lirio, se enrolla y finalmente se desgarra, sin gestos de ira; pero el animal lirio rara vez se deja soñar.
Published February 27, 2023
© Editorial Anagrama 1982
Other
Languages
Your
Tools
